България и международните финансови институции: доклад, изнесен на международната конференция „Money, Markets, Movements“ в Пловдив
Въпросът за ролята на международните финансови институции (МФИ) в националната икономика е прекалено голям, за да получи дори приблизителен отговор в рамките на броени минути. Въпреки това ще опитам да обобщя последиците върху социалната и демографската система в България от някои вдъхновени от МФИ решения.
Най-важната характеристика на българската икономика е, че тя работи в режим на валутен борд. Това означава, че българската централна банка винаги трябва да държи достатъчно запаси от „твърда валута“, с които да покрива стойността на парите в обращение. Дори когато търговските ни партньори обезценяват своите валути и поддържат по-висока инфлация, България стриктно следва правилото: за всеки лев в обращение в хазната на централната банка трябва да държим около 0.5 евро – във валута, нискорискови ценни книжа или злато. С валутен борд България е длъжна да следва всички свойствени за еврозоната ограничения, без да получава достъп до ликвидността на Европейската централна банка.
Валутният борд сам по себе си е рестриктивен паричен режим, но българската му версия е особено жестока. Жонглирайки с дефиницията за „парични задължения на Българската народна банка“ (тоест паричната база, виж ЗБНБ чл. 28 ал. 2 т. 2), БНБ поддържа валутни резерви, които са почти три пъти по-големи от количеството на парите в обращение. Централната банка следва стара стратегия да ограничава на парите в обращение с цел да поддържа ниска цена на труда, в опит да се привличат по този начин чуждестранни инвеститори – и без да се държи сметка за дефлационните последици от тази политика.
Валутният борд е инструмент на колониалната политика, използвана през XIX век – но той бе наложен на България през 1997 г., когато страната бе изправена пред галопираща инфлация и платежният й баланс беше застрашен. България се обърна за помощ към Международния валутен фонд и сред условията за предоставяне на стенд-бай кредит (който на практика никога не бе използван) бе именно схемата с валутния борд. Истина е, че българските финансисти взеха активно участие в изработването на дизайна на валутния борд, но основният двигател в процеса беше Мишел Камдесю, управляващ директор на Международния валутен фонд от 1987 до 2000 г. – тоест, поне единият от родителите на валутния борд в България са МФИ.
Многобройни са последиците от избора на подобна монетарна политика и не всички от тях са лоши, но като цяло ефектите са неблагоприятни за страната ни, погледнато в дългосрочен план. Една от най-важните и недостатъчно осветлени последици е загубата на чувството за държавност. Ние загубихме монетарния си суверенитет и това бе неявен знак за повечето хора в България, че не сме в състояние да управляваме сами себе си. Днес мнозинството от хората има нагласата, че някой друг е поел отговорността за решенията, касаещи нацията. След валутния борд се сдобихме с фискален и с енергиен борд, в медиите се говори напълно сериозно също и за изборен борд, данъчен борд, конституционен борд, за всякакви други бордове. Това е признак на всеобщо недоверие към политическия елит в България, но говори и за нещо по-основно: ерозия на държавността. Тя е пряко следствие от решение, подкрепяно и наложено ни от МВФ.
Споменах за “енергия”: в жестоката зима на 1997 г., като условие за това да получим международна финансова помощ, Световната банка ни нареди да приватизираме доставчиците на електричество за населението. Беше ни обещано, че този ход ще коригира дисбалансите в енергийната система, ще доведе до повече конкуренция, до честни цени, до приходи за държавния бюджет и т.н. Сега България е страната с най-висок дял на енергийна бедност в Европейския съюз.
Може би сте чули за яростните улични протести през февруари 2013 г. Трите чуждестранни електроразпределителни компании синхронизирано надуха фактурите за ток в страната и се оказа, че някои пенсионери ще дадат повече от половината от месечните си доходи, за да си платят сметките за електричество. Това също е следствие от натиска на Световната банка да приватизираме ЕРП. Делът на хората в България, живеещи в условията на енергийна бедност според някои методологии надхвърля две трети.
Някои казват, че след 1997 г. България е постигнала впечатляващ икономически ръст. Ще се усъмня в това. За мен Индексът за човешко развитие е по-адекватен показател от Брутния вътрешен продукт. Оказва се, че социалният преход, белязан от приватизация, загуба на монетарна независимост и широк спектър неолиберални политики ни води към загуба на качество на живота. С изключително скъпа валута, най-ниски данъци в Европа и чуждестранна собственост на най-важните мини, на най-важните производствени предприятия и на почти всички банки, днес България е най-нещастното общество в т.нар. развит свят. Само да отбележа, че продажбата на българските банки на чуждестранни собственици беше общо изискване на МВФ и на Световната банка през 1997 г.
Хората отговарят с краката си: след 1997 г. населението на България е намаляло с 1 млн. души, което съответства на 14% от нацията. Заедно с Молдавия, България е страната в света с най-бързо намаляващ брой на жителите си. За да боли повече, след 2000 г. Световната банка ни консултира за образователна реформа. За да оптимизираме фискалните разходи, Световната банка ни посъветва да закрием 800 училища в отдалечени селища. Това доведе до бавна и мъчителна смърт на десетки български села и на практика до загуба на жизненост в селските райони в цялата страна. Сега Световната банка ни хвали за „Смелата и категорична реформа в училищната система“. В момента е в ход подобна реформа и в здравеопазването.
Преди две години Световната банка публикува доклад, посветен на тежката демографска криза в България. Трябва да изтъкнем, че в този документ нямаше и едно единствено предложение как да се намали смъртността или да се повиши естествения прираст чрез насърчения за по-висока раждаемост. Вместо това ни посъветваха да разкъсаме семейните връзки, които са последния възел на българското общество, и да уповаваме на свободните капиталови пазари. Капиталовият пазар, а не семействата и децата, трябвало да осигури достойни грижи за застаряващото население на България. Както може да се очаква, грижата за старите хора следва да бъде поверена главно на чуждестранни частни компании, тъй като те имат опит и са особено ефективни откъм разходите си.
Много думи са изговорени за пенсионната реформа, нужна предвид демографския ни срив. На практика, държавният бюджет покрива огромна дупка в пенсионната система, възлизаща на около 5 млрд. лева, или една четвърт от бюджета на държавата. Тази яма започна да се отваря след 2000 г., когато беше издигнат т.нар. втори стълб на пенсионната система: задължително осигуряване в частни пенсионни фондове. Този ценен съвет отново дойде от Световната банка. „Вторият стълб“ източи обществената пенсионна система и съответно държавния бюджет. Сега социалните, образователните и здравните политики в нашата страна са с вързани ръце – а принудителните капиталови пенсионни фондове процъфтяват.
Повечето от съветите и предписанията на международните финансови институции по отношение на България имаха негативен ефект и унищожената ни икономика и разкъсаното ни общество са доказателство за това. Но те поне дават отлична възможност да изучаваме провала на една доминираща идеология.
Източник: https://mittag.wordpress.com/2015/07/06/ifi/
