Празник

Христос воскресе! Воистину воскресе! Христос възкръсна! Наистина възкръсна!

vozkresenie.jpg

Какво се e случило през тази свята нощ, та тя създава толкова голяма радост?

Отново сме в радостта на Възкресението. Сякаш отново се чува благовестието на ангела към жените мироносци: "Зная, че търсите разпнатия Иисуса, няма Го тук: Той възкръсна!".

Възкресението на Иисус Христос е онзи исторически факт, който дава основа на цялото християнство. Целият смисъл на християнството е неразривно свързан с Христовото Възкресение: "Ако Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви."

Защо празнуваме Възкресение Христово различно от други християни? Иисус Христос е възкръснал след еврейския Песах, затова християнският празник е в зависимост от еврейския. Пасхата или Песах, е празник във връзка с Изхода от Египет. На Първия вселенски събор през 325 г. се решава Възкресението Христово да се чества в неделния ден след пълнолунието след пролетното равноденствие. Ако Великден по някаква причина не може да бъде в неделния ден след Песах, то според решенията на събора би трябвало да бъде отслужван един месец по-късно.

Светлината на Възкресението да ни води по пътя с любовта между хората.

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, БЪЛГАРИЯ!

Честит 8-ми март!

zumbul.jpg

Днес е Международният ден на жената и искаме отново да прегърнем по-силно своите майки, сестри, дъщери и всички български жени, които запазват живота на нашия народ.

Да им кажем отново, че ги обичаме, че без тяхна сила, нас нямаше да ни има.

В България днес българските жени имат основна роля за прогреса на нацията и заслужават огромно обществено признание за своя принос.

Честит празник!

Идват Рождество Христово и Новата година!

christmas-ball-decorated-with-the-flag-of-bulgaria.jpg

Скъпи приятели, съмишленици, членове и симпатизанти, пожелаваме ви Весели празници, много топлина в домовете ви, за вас и всички ваши близки.
С #БСДД!

ЧЕСТИТ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК, БЪЛГАРИЯ!

Трети март се празнува, защото от него се правят първите стъпки към утвърждаването на България като суверенна държава.

От падането си под османска власт през 1396 г. българите извървяват дълъг път докато стигнат отново до своята национална идентичност. Първите стъпки на етническо пробуждане започват от монаха Паисий Хилендарски, минават през извоюването на независима българска църква и достигат до организираната борба за независима държава.

В средата на XIX век в българското национално-освободително движение се появяват две течения. Първото е умереното течение, което предлага чрез легални средства и реформи България постепенно да извоюва политическата си автономия. Този вариант не изисква въоръжени сблъсъци и кръвопролития и гарантира до голяма степен целостта на българската етническа територия. За сметка на това обаче, денят на освобождението се губи в необозримото бъдеще.

Другият вариант е радикалното течение. То предлага точно обратното – всеобщо въоръжено въстание, което да доведе до политическото решаване на българския въпрос. При него целостта на българската етническа територия не се гарантира и като крайна фаза се предвижда намесата на Великите сили. Т.е съдбата на България неизбежно се оставя в техни ръцете и зависи от техните интереси. Този радикален подход предполага борби и неизбежни кръвопролития, но прави целта по-близка.

Нетърпеливото за свободата си българско общество избира втория път. През 1876 г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на 30 хиляди жертви българите фокусират вниманието на света върху проблема за тяхната независимост. Най-великите умове по това време като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Достоевски и много други издигат своя глас в защита на българската кауза.

Това дава повод на Русия активно да се намеси в решаването на Източния въпрос.

В продължение на две столетия руските монарси водят 13 войни с Турция. Те имат една обща стратегическа цел – спечелането на контрол върху Балканите и Проливите между Европа и Мала Азия. За тях пътят за установяването на империята им като световна сила винаги е минавал през Босфора и Дарданелите към Егейско и Средиземно море и световните океани. С тази цел те систематично изграждат репутацията на Русия като защитник на балканските християни и на славяните в Османската империя. Колкото повече расте вярата в освободителната й мисия, толкова повече се утвържадава руското влияние на Балканите.

"Нашата" освободителна, тринадесета по ред война, се различава от предишните. Преди всичко по това, че не е мотивирана от някогашната експанзионистична политика. Този път Русия не е подготвена за война и прави големи усилия да я избегне. Победена в предишната, т.нар. Кримска война (1853-56) от Турция и нейните покровители Англия, Австро-Унгария и Франция, Русия ясно формулира новата си политическа линия:

"Нашите интереси в момента – пише министър-председателят Горчаков - изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече, да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана".

През 1876 г. обаче освен българите, населението на Босна и Херцеговина също вдига въстания. В тяхна защита Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция. Източната криза избухва с нова сила. Руската дипломация започва активни действия за мирното й уреждане. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877 г. тя се домогва до свикването на Цариградската посланическа конференция и до подписването на Лондонския протокол, чиито решения османското правителство категорично отхвърля.

Русия се оказва пред реалната заплаха да подрони фатално авторитета си сред балканските християни, ако в този критичен за тях момент не се намеси. В случай на примирение и пасивно безразличие, завоюваните с цената на толкова войни до тогава позиции на Балканите ще бъдат загубени. Думите на военния министър Милютин в специална докладна записка до цар Александър ІІ са показателни:

"Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва. Но не бива да скриваме от себе си важността и опасността от подобна развръзка на нещата. Безсилието на колективните европейски действия могат само да окуражат Турция и да обърнат тази слаба държава в страшно оръдие против нас. ....ние не можем да търпим непрекъснато оскърбления към собственото ни достойнство и увреждане на материалните ни интереси, докато изчезне и последната следа от влиянието ни на Балканите..."

След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 г. мотивите на Милютин са приети. Войната започва.

Санстефанска България. За осем месеца руските войски окупират цяла България и стигат до Константинопол. На паметната за всички българи дата 3 март в малкото селце Сан Стефано, разположено на 12 км от Истанбул е подписан мирният договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора от една страна и Османската империя от друга. От точка 6 до точка 11 в този договор се разглеждат решенията, свързани с българския въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество (което плаща данък на султана). Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите й се покриват с границите на българската екзархия, и са утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България  (без Северна Добруджа, която се дава на Румъния), цяла Тракия (без района на Гюмюржина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).

Всичко това обаче остава само на книга. В последния момент преди подписването на договора руският посланик в Константинопол граф Игнатиев, който изготвя самия документ, получава с тайна шифрограма нареждане от министър-председателя Горчаков, договорът да има характер на "обикновен прелиминарен (т.е. предварителен) протокол".

"Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст – пише в дневника си Игнатиев. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия... Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир... сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса."

Очевидно тайните договорености на най-висшата руска дипломация не са стигали до знанието дори и на посланиците й. Очевидно Игнатиев не е бил информиран за поетите тайни ангажименти към Австро-Унгария и за секретните споразумения с Англия, които Русия не може да не спази. Очевидно той също е бил пионка от голямата игра.

Не е била ясна и цялата картина на най-добрия руски дипломат граф Шувалов, по това време посланик в Лондон. От една страна той е наясно, че Русия предварително се е съгласила България да бъде разделена, но не разбира дипломатическия блъф, който се прави с подписването на Санстефанския мир. Затова той пише:

"Санстефанският мир е едно нещастие за нас... Това е най-голямото недоразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки."

Всъщност обаче Санстефанският мир не е "недоразумение". Той има смисъл за царското правителство като тактически ход. В паметна записка на министър-председателя Горчаков до императора (открита неотдавна в личния архив на съпругата му), написана малко преди подписването на Берлинския конгрес, се казва:

"Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи, и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет."

С подписването на Санстефанския мир царското правителство постига целта, която си поставя с войната. Трудна и рискована, но все пак победоносна, войната от 1877-1878 е увенчана с шумно огласения Санстефански мир от Трети март. Русия дава предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля и това се приема с възторг и дълбока, искрена благодарност към Освободителката. Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. Естествено ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите ще изглеждат и ще се възприемат от тях като резултат от намесата на западните Велики сили. Така недоволството от неговата ревизия се насочва против руските съперници Англия и Австро-Унгария, а влиянието на Освободителката се утвърждава трайно.

И така, Берлинският конгрес се открива тържествено на 13 юни 1878 г. В него участват Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Делегациите се представят от министър-председателите княз Горчаков, лорд Дизраели, Граф Андраши, канцлера Бисмарк, от министъра на външните работи на Франция Вадингтон, а от турска страна присъстват двама паши.

Подписалите Берлинския договор двама князе, трима графове и един маркиз узаконяват новите български граници. Тя е разделена на три части – Княжество България, Източна Румелия, а Македония е върната обратно под властта на султана.

Това е шок за българите, но от позицията на познанията ни днес не бива да ни изненадва. Балканските проблеми никога не са се решавали с оглед на балканските интереси. Всъщност Берлинският договор не е по-несправедлив от многото други политически споразумения. Сърбите се сражават близо две десетилетия, за да придобият самостоятелност на територия, която обхваща не повече от една трета от етническите им предели. Гърците водят жестока война на взаимно изтребление с турците от 1821 до 1828 г. Като резултат само Пелопонес и Атика, пак не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получава независимост. Румънците нямат въоръжени въстания, но борбата им за самостоятелност и обединение, започнала по време на гръцкото въстание, продължава десетилетия. Влахия и Молдавия се обединяват в едно княжество едва след Кримската война, като държавата им обхваща само половината румънска етническа територия.

Българите не правят изключение. Те дори получават повече, отколкото може да се очаква - в границите на Княжество България и Източна Румелия влизат близо две трети от българите. Двете части имат различна степен на самостоятелност, но през 1885 г. успяват да се обединят в едни етнически граници.

И така, макар и временен, Санстефанският мир, който празнуваме, има своето значение.

За нас, българите, 3 март 1878 е въплъщение на едно начало. На този ден бе направена онази първа политическа крачка, заради която дадоха живота си хиляди верни синове и дъщери на България. Този ден показа на българите, че жертвите от Априлското въстание не бяха напразно, че 15 хиляди доброволци, които загинаха, сражавайки се в руско-турската освободителна война, не дадоха живота си напразно. Сан Стефано срути окончателно започналата да се пропуква стена, която отделяше България от Европа. Той постави началото на онази Трета България, на която историята бе отредила да се намира на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, там, където така сложно и съдбовно се преплитат интересите на великите сили.

Българите винаги са празнували този празник. За първи път Трети март се чества през 1880 г. – две години след Освобождението - като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори. От 1888 празникът започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османско господство. Еднократно като национален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988, той става официален празник, а през 1990 г., когато в България започнаха промените, с решение на парламента датата бе обявена за национален празник на страната.

Зара Костова, Ph. D.
Препечатано от Bulgarian Students' Association at the University of Toronto.

http://www.pravoslavieto.com/history/19/1878/index.htm

Честито Рождество Христово!

Бог се е родил като човек за спасението на човечеството, за успокоение на терзаещите се и за свидетелство на вечния живот.

Дионисий Малки - (около 470- около 544) римски абат, скит по произход, основоположник от летоброенето от рождението на Христос (или от началото на нашата ера).

Един друг съвсем обикновен човек обаче е изчислил времето на Раждането на Спасителя по поръчение на римския папа папа Йоан I през 525 година, съставяйки така наречените пасхални таблици. Нелеката задача е изпълнена от Дионисий Малки, родом от Добруджа (Малка Скития). Отказвайки се от тогавашното летоброене, започващо от първата година на управлението на жестокия гонител на християните римския император Диоклециан, той предлага нова система за отчитане на годините, започваща от предполагаемото историческо Рождение на Исус Христос.

През цялото това време, а и преди това, българите, както и много други народи са ползвали собствения Български календар като към числото с годината от предишните възприети календари или от този на Дионисий Малки Добруджанеца са добавяли съответното име на животно за годината и числително за месеца.

Едва наскоро след Българското Възраждане сме забравили за нашите традиции, права и вяра под въздействието на идеологиите, защитавани от безпросветни и родоотстъпни "представители". Когато хората са решавали, здравият обществен разум е пазил и дома, и вярата, и народността на българите.

Честит Празник!

Идват празници!

Скъпи приятели, съмишленици, симпатизанти и членове на БСДД, нека топлината на настъпващите празнични дни сгрее душите и домовете ни.

Весело посрещане и много радостни мигове с близки и приятели.

 

Андреев ден е!

Днес празнуваме Св. ап. Андрей Първозвани, повикан пръв от апостолите да тръгне след Христа. От ранни години той жадувал за божествената истина и когато Йоан Кръстител се явил от Юдея, той станал един от неговите ученици. Андрей стоял на брега на Йордан, когато Йоан Предтеча, посочвайки на народа минаващия Иисус, казал: "Ето Агнецът Божий!" Като чул тези думи, Андрей тръгнал подир Спасителя и прекарал с Него целия ден. Апостол Андрей е брат на Петър. Той е един от светците-покровители на Русия и светецът-покровител на Шотландия. Усърдността на Светия апостол в проповядването на Христовата вяра, мъките и страданията, които е изтърпял при обхождането на огромни територии са истински подвиг, който служи за пример на всеки, който се захваща с просветителска дейност и засява вяра и надежда за спасение в душите на хората. Честит празник на всички, носещи прекрасното име и дано поне частичка от силите на Апостол Андрей Първозвани намери място у всеки!

Събор на св. Архангел Михаил и другите небесни безплътни сили

"Свети ангеле, който си ми даден от Бога, добри мой пазителю, 
моля ти се, избави ме от всякакви напасти, спаси ме от скърби!"

Честит празник, приятели. Честит Архангеловден. Да се свети името на всички именици днес.

Денят на Света Петка Българска - закрилница на българския народ и държава

Св. Петка, наричана още Параскева, е българска светица живяла през втората половина на Х в. във византийска Тракия. Според житията ѝ още като десетгодишна св. Петка чула в храма гласа на Иисус Христос и решила да се посвети на вярата. Тя сменила дрехите си с просешки и раздала своето имущество на бедните. Когато родителите ѝ починали, а брат ѝ вече бил монах, Параскева напуснала дома си и обходила светините на Константинопол, като пет години прекарала в пост край усамотения храм „Покров Богородичен"в Ираклия. След пет години тя заминала за Светите места, посетила Йерусалим и Божи гроб,  като се установила в Йорданската пустиня. Предусещайки смъртта си, тя през Цариград се завърнала в Епиват и се заселила при храма"Свети Апостоли", където след две години тихо изгаснала, водейки усамотен и свят живот. По онова време вече нямало нейни живи роднини. Състрадателни граждани погребали монахинята вън от градските стени като чужденка.
Според преданието дълги години гробът на светицата бил забравен. Преданията за отшелническите подвизи на св. Петка довели до появата на култ към нея, като било написано и кратко гръцко житие от неизвестен местен книжовник. Тъй като не било съобразено с каноните, по поръка на цариградския патриарх, дякон Василик написал ново житие, чийто гръцки първообраз днес е изгубен. Св. Петка била известна главно в пределите на византийска Тракия. Когато след битката при Клокотница (9 март 1230 г.) цар Иван Асен ІІ постигнал българска военна и политическа хегемония на Балканите, той изискал мощите отЛатинската империя. Нетленното тяло на преподобната било пренесено тържествено в столицата Търново. Още във времето на цар Иван Асен II било съставено нейно българско житие, като бил написан и разказ за пренасянето на мощите ѝ в Търново. Разбира се, най-големият връх в увековечаването на св. Петка Търновска е написаното от св. Патриарх Евтимий житие - една новаторска, вълнуваща и дълбоко емоционална творба, станала известна далеч зад пределите на България.
За отношението към св. Петка Търновска като закрилница на българския народ и държава особено силно впечатление прави споменаването ѝ дори в държавни и международни актове. Така например в своя известен договор с Венеция цар Иван Александър (1347 г.) се заклева и в името на Бога, Св. Богородица, в кръста, "... и в светата Параскева Търновска". Мощите на закрилницата на столицата Търново били отнесени от нейното второ отечество през 1395 г. - измолил ги видинският "млад цар" Константин ІІ Асен, син на Иван Срацимир. Във Видин те останали до 1397 г., когато султан Баязид ги подарил на сръбския княз Стефан Лазаревич. Св. Петка останала в Белград до 1521 г., след което мощите се озовали в Цариград. През 1641 г. Цариградската патриаршия изпратила светите мощи по молба на молдовския княз Василий Лупу, родом от с. Арнауткьой (дн. кв. Пороище на Разград) в столицата му Яш. Те се пазят и днес в църквата „Три святители" в този румънски град.
Света Петка Търновска е най-популярната българска светица не само през XIII-XIV в., но и през следващите векове. Посветени са ѝ десетки храмове и манастири из цялата българска територия, а извън пределите на страната - в Сърбия, Молдова,Влашко и Русия. На тази светица е наименована и църквата в Рупите, издигната от Ванга. Образи и икони на св. Петка Търновска присъстват в българските църкви още от XIII в. Петковден се чества на 14 октомври.

Честит празник! Да пребъде #България.

Честита да е Независима България!

Провъзгласяването на Независимостта на България от Османската империя на 22 септември 1908 година е безспорен голям успех и смел навременен ход на българската дипломация.

Въпреки, че в съвременната ни история събитието е обявено за официален празник чак през 1998 година поради политическите противоречия в изминалия от тогава период, значението на тази паметна дата е голямо. България спира да бъде васално княжество на Османската империя и се появява на политическата карта на света като независима държава, а тогавашният суверен след стотици години отново се титулува Цар.

Длъжни сме да помним тази дата и да разбираме значението ѝ като национален празник днес, когато апетитите към българската земя са очевидни, както и амбициите да бъдем отново подчинени и зависими; когато са явни и националните предателства заедно с разрушителната корупция сред олигархичната партокрация. Под зоркия поглед на новия диктатор, който дори НЕ Е ЦАР.

Ние, свободните граждани в БСДД, приветстваме с този празник всички честни български граждани и желаем благоденствие и скорошна промяна на установеното положение, което ни въвлече в поредната, Трета национална катастрофа - демографската.

Времето за #Българска_директна_демокрация дойде!
Да живее свободна и независима #България!
Да живее Българският народ!