Как икономистите обясняват феномена „обедняване”?
Преди дни за пореден път медии и експерти коментираха драстичната и растяща бедност у нас. Фактите са известни: според Евростат, България твърдо е окупирала върха на негативните класации в ЕС:
- по дял на хората, принудени да живеят със сериозни материални лишения, държим рекорд - над 40% от населението;
- в челото сме и по дела на хората, живеещи в крайна бедност, 21,8%;
- по риск от изпадане в бедност също сме първи – над 26% от населението е в тази категория;
Бяха изнесени стряскащи данни за мизерния стандарт на 53% от българските домакинства, които преживяват с доход под 360 лв. на човек (което означава, че около 3,8 милиона души са поставени в постоянен режим „оцеляване”). Франс-прес и други чуждестранни агенции, по повод Деня на труда, също ни зачетоха - като най-бедната нация и дори се опитаха да обяснят защо подобно срамно явление се случва в цивилизована Европа.
Единствено властимащите у нас запазиха мълчание!
Докато течеше публичният дебат за българската бедност, част от тях се появиха на бляскави балове; други се радваха на църковни отличия (екс-премиерът Сакскобургготски беше провъзгласен за цар на българите - една противоконституционна инициатива на БПЦ); трети се саморазправяха с полуживи телевизионни журналисти и т.н. Иначе свръхприказливият ни президент не зачете с празнична трудова реч своите сънародници и не отвърна на нападките, че сме бедни, защото сме били мързеливи по природа! С две думи: тържество на суетата! И на безхаберието!
Защо е така?
Дали пренебрегването на растящата бедност и рисковете, които носи тя за националния просперитет се дължи на традиционната липса на съпричастие от страна управляващите „елити”? Обяснението е удобно и достоверно, но отчасти. Има и друга причина: начинът, по който се гледа на феномена „обедняване” у нас – не само от политиците, но и от засегнатите от тази социална болест и техните обществени застъпници - синдикатите.
„Бедността не е порок” - тази мъдрост служи освен за морално оправдание на изпадналите в нищета, но и като повик за търпеливо понасяне на болките от мизерното съществуване.
Търпението се е превърнало във втора природа на мнозинството българи, в национална стигма. Ако говорим за обществен порок, той се е вкоренил именно тук. Върху подобна житейска философия се гради цялата прогнила система на политиката за смекчаване на бедността - чрез специални доплащания и държавни помощи, институционални грижи, милосърдни и дарителски кампании. Такава е и стратегията на ЕК за противодействие на бедността.
Това роди парадоксален резултат: Средствата, които се наливат в социалните системи сякаш растат ежегодно; европейските програми за противодействие на бедността се множат; но нейните мащаби се разширяват. Наскоро ни осведомиха за още един парадокс, този път исторически: според най-новото изследване на ОИСР, „напредъкът” на света е довел дотам, че днес се завръщаме към равнището на неравенствата в доходите от 1880 г.!
Изводът е: в този омагьосан кръг ще се въртим, докато на бедността се гледа само като на остатъчен социален проблем, който е поле за действие на специализирани държавни и общински служби с огромен административен бюджет, или "морално" задължение на милосърдни организации и отделни граждани.
Изглежда обаче, че моментът на просветление настъпва!
Засега сред част от икономистите в лицето на по-достоверната и прозорлива част от гилдията. Изненадващо сред тях се наредиха първите фигури от МВФ, като Кристин Лагард и Оливие Бланшар. Те сигнализираха за новата глобална опасност, родена от кризата: разрушителните последици за растежа, предизвикани от прекомерното неравенство и масовата бедност.
Растящото влияние на новото икономическо мислене пролича на форума, посветен на неравенството и растежа, проведен в Брюксел, 16-17 април, 2015 г. На него си дадоха среща водещи учени от двете страни на океана, представители на международни финансови и банкови институции, Европарламента и ЕК, граждански организации. Както обикновено напоследък за големи световни събития, официални представители от България нямаше (освен ако не са присъствали инкогнито). Дебатът се доминираше от представители на „Клуба на богатите”: Германия, Холандия, Австрия и др. Участниците в конференцията произведоха новина! И то каква: прекомерното неравенство - между държавите и вътре в тях - е водещата причина за ниския, символичен растеж след 2008 г., което на свой ред минира не само социалното сближаване и приобщаване в обществото, но и демокрацията, заедно с икономическата динамика.
Иначе казано, задълбочаващото се неравенство и бедността удължават цикъла на кризата и правят изхода от нея крайно несигурен.
Ако тези констатации бяха изречени от леви интелектуалци или граждански лидери, със сигурност щяха да бъдат подминати от политико-корпоративната върхушка. Но на трибуната един след друг заставаха нобелистът Пол Кругман, топ-анализаторът от МВФ Джонатан Остри, експерти от ЕК, ЕП и ОИСР. Предупреждението, което отправиха беше категорично: „Спрете неравенството! Иначе няма просперитет!”
Известно е, че факторът, който ражда бедността, е неравенството в доходите.
България е класически пример как работи посочената причинно-следствена връзка. Ние сме най-бедната нация в ЕС, но не само заради ниската икономическа активност и трудова заетост, както е заявил пред Франс-прес наш местен пазарен фундаменталист. Други, по-богати нации имат проблеми с пазарите на труда и застоя в средните доходи, но не позволяват обедняването да се превърне в необратима тенденция.
Как? Като спазват едно универсално правило: щом неравенството и бедността преминат рационалните граници, активирай преразпределението и социалните трансфери! И още: установявай адекватни базови стандарти за индивидуалните доходи. Така ще се раздвижи потреблението, ще се стимулира бизнеса и темповете на растеж ще тръгнат отново нагоре. Разбира се, при условие, че в същото време се насърчават инвестициите - частни и публични.
У нас вече второ десетилетие се върви по обратната логика: орязване на разходите (каквито и да са те); замразяване на реалните заплати и пенсии; намаляване на данъците и осигурителните вноски. Ефектите от изредените „мерки” са двупосочни: изземване на средства от обедняващите и
прибавяне на ресурс (рента) към забогателите.
Ето доказателства: от 1995г. до 2011 г. облагането на високите доходи в България е намаляло пет (!) пъти; ние сме страната с уникално съотношение на дела на преките данъци в бюджетните постъпления (едва 18,8% при 33,4% в ЕС); при дела на осигурителните вноски изоставаме от средното европейско равнище със 7-10%. Връщането в тези нормални нива днес у нас вече няма да доведе до нещо значимо след като икономиката беше смачкана, а традиционните пазари загубени. Нужен е друг, нов подход.
Няма случай в стопанската история, когато една държава преразпределя в полза на високодоходните групи, натоварва с нови тежести нискодоходните и в същото време се е преборила с обедняването! Затова националната кауза (ако изобщо има такава) за лекуване на българското общество от срамната социална болест, чрез бюджетни икономии и милосърдни акции, на този етап е загубена - „кауза пердута”! Освен ако просветлението, което се зароди в Брюксел и Вашингтон, не облъчи и нашата територия, намираща се все още в плен на неолибералната идеология.
Ще дочакаме ли повика: „Спрете неравенството и бедността, за да се възстанови растежа”, да намери почва в България? И от безмислената фискална политика, която се провежда вече седма година (при липса на монетарна такава), да се отиде към успешни мерки от пакета „Анти-бедност”? Такива мерки съществуват, те официално се разглеждат на всички континенти; икономическата наука и прогресивната общественост у нас не от вчера ги предлагат на управляващите. Независимо от своя партиен профил, те така и не проумяха, че няма друга рецепта за лечение на растящата бедност освен генерален ремонт на разпределителната система и на данъчния модел.
Резултатът от безхаберието на елитите е печален и международно популярен: след бедните и по-бедните нации се нареждаме ние, българите!
Послепис: Ще се вслушат ли в предупреждението онези, които явно и задкулисно направляват съдбините на България? Вероятно да, но не веднага. Защо е така? Позитивната реакция - когато и както се случи - няма да е резултат от морален катарзис сред властимащите, нито на намеса свише, която да възстанови брутално нарушеното равновесие между имащите и нямащите в обедняла България. Страхът е този, който носи известна надежда! Страхът сред силните на деня, че икономическият застой и масовата бедност може да дадат нов импулс на социалното недоволство, което на свой ред ще постави в упор искането за смяна на Системата, т.е. властовият контрол най-после да бъде върнат на гражданите, на които принадлежи по Конституция. Лозунг, издигнат спорадично от част от протестиращите през 2013 г. После - заглъхнал и задушен, отстъпил място на антиличностни лозунги и взаимни обвинения между партийно дирижирани протестъри.
"Газпром" готов на отстъпки, за да избегне съдебна битка с ЕС.
Време е, освен чрез "усилията" на Европейската комисия, българското правителство също открито да поиска цени на газа, които да освободят българското общество в предприемаческите инициативи и личното потребление.
Това преминава през пълно разсекретяване на заробващите договори и прозрачност в бъдещите търговски взаимоотношения, що се касае до ползването на публични средства или сделки от името на държавата, чиито суверен по Конституция е Българският народ.
Изграждането на интерконекторни газови връзки със съседите не е достатъчна мярка и само създава допълнитекни предпоставки за корупция с техните своеобразни "митници" - капацитетите за презграничен пренос. Идеята за нещо, наречено с краткото, но всъщност сложно име "хъб" се оказа откровена глупост и няма начин да се осъществи.
Затова е време за дебат относно изграждане на терминал за регазификация на втечнен газ в останалите държавни части в пристанищата на Варна или Бургас и спиране с лъжите за това, че танкери-газовози не могат да преминават през турските проливи. Това твърдение обслужва единствено чужди, небългарски интереси.
Нима нямаме "прекрасни" отношения с Вашингтон, за да поискаме съдействие, ако "някой съсед" смята да пречи на нашата енергийна независимост?
За незавършения проект на "модерността" и доминитета на Запада.
"Базовият проблем на капитализма се решава само с базов доход за всички. Няма друг социално-икономически модел, който може да удовлетвори едновременно човешките права и пазарните потребности на капиталистите!"
Тони Баждаров
6-ти май – ден на храбростта и Българската армия.
Днес, 6-ти май, е Денят на храбростта и Българската армия. Отбраната на страната ни никога няма да намали своето значение, докато съществува световното противостояние. Държавният и народен суверенитет е свързан с модерна, високо образована и духовно мотивирана българска армия под контрола на гражданството.
Честит празник!
Честит Имен ден и на всички, носещи името на Св. Георги Победоносец!
72 години от рождението на Георги Аспарухов - Гунди.
Днес, 4-ти май, се навършват 72 години от рождението на Георги Аспарухов - Гунди, символът на истинския български спорт, футболистът, обичан от целия народ.
Неговото спортсменство, усмивката на лицето му, интелигентният поглед върху играта и човешкото му поведение извън спорта остават за пример на всяко следващо поколение български спортисти и младежи. Разказите за него не бива да спират.
Роден е в софийския квартал Редута. Играе в детския, а след това и в юношеския отбор на „Левски“. Печели шампионската титла с юношите през 1960 и 1961 г. През 1960 г., когато е приет в първия отбор на „Левски“, Гунди е едва на 17 години. Дебютира през пролетта на същата година, а първия си гол отбелязва на 28 септември срещу „Ботев“ в Пловдив (1:1). От пролетта на 1962 до есента на 1963 г. играе в „Ботев“, където отбива военната си служба и става носител на Купата на България през 1962 и вицешампион през 1963 г. След като се завръща в „Левски“, печели три шампионски титли през 1965, 1968 и 1970 г. и три купи на страната през 1967, 1970 и 1971 г. Последният му мач в първенството е на 28 юни 1971 г. срещу ЦСКА (1:0), a последният му гол е на 13 юни 1971 г. срещу „Етър“ във Велико Търново (1:1).
Редовно участвал в националния ни отбор, той е българинът вкарал гол на „А“ отбора на Англия на Уембли, когато Англия е актуален световен шампион.
През 1999 г. е обявен посмъртно за Най-добър футболист на България за 20 век.
На 21 май 2014 година, Георги Аспарухов е награден посмъртно с орден „Стара планина“ първа степен за изключително големите му заслуги в областта на спорта.
Част 2-ра – Директната демокрация в други европейски държави.
За сравнение ще дадем пример с швейцарската директна демокрация – според Дял четвърти: Народ и кантони, Глава 2: Инициатива и референдум, Член 138: 100 000 души с право на глас могат да предложат пълно преразглеждане на федералната конституция в рамките на 18 месеца от официалното публикуване на съответната инициатива
и според Член 139: Народна инициатива за частично преразглеждане на федералната конституция
100 000 души с право на глас могат да поискат частично преразглеждане на конституцията в рамките на 18 месеца от официалното публикуване на съответната инициатива под формата на изработен проект.
За факултативните (т.е. незадължителни) референдуми тази бройка е 50 000 души с право на глас или осем кантона, направили предложение в рамките на 100 дни на официалното публикуване на акта. За сравнение – в България се изискват 200 000 подписа (Чл. 10, ал. 1, т. 5 - Предложение до Народното събрание за произвеждане на национален референдум може да бъде направено от инициативен комитет на граждани с избирателни права, събрал не по-малко от 200 000 подписа на граждани с избирателни права).
Нещо повече, правото на гражданите да участват пряко в държавната и местната власти в Швейцария е гарантирано не от отделен закон, а като право, заложено по Конституция. И, забележете: в Дял четвърти – „Народ и кантони” има различни видове референдуми, в това число и задължителни:
Задължителните референдуми са за въпроси, ясно регламентирани в конституцията или в законите, по които властите нямат избор – задължени са да ги подложат на референдум. На държавно ниво такива въпроси са например промените в конституцията и членството в международни организации. (В немското право, например, е предвидено задължително провеждане на референдум при приемане на нова конституция на Обединена Германия).
Вторият вид са така наречените инициативи. Това е възможността гражданите да предложат конституционна или законодателна промяна. Инициаторите разполагат с 18 месеца, за да съберат 100 хиляди подписа. Ако успеят да го направят, държавата е длъжна да организира референдум. За инициативите на кантонално и общинско равнище, се изискват по-малко подписи – пропорционално на броя на населението. В община Кьониц, например, се изискват 2000, а в община Берн – 5000 подписа. Примери за такива инициативи на национално равнище са референдумите за имиграцията и за златото, а на кантонално например референдум за автомобилния данък.
Ако инициативата ти дава възможност да предложиш нова идея, третата разновидност референдуми дава на гражданите силата да оспорят всяко, вече взето решение на парламента или другите органи на властта. Като за това вече се изискват по-малко подписи – само 50 хиляди на национално равнище, събрани в рамките на 100 дни след публикуването на оспорваното решение. За Кьониц се изискват само 500 подписа. Този вид референдум е нещо като вето, което, ако не ги отмени, най-малкото може да отложи влизането в сила на властовите решения, поради което се оприличава на спирачка, натисната от избирателите. Пример е референдумът от май 2014-та, с който е отменено взетото преди това от парламента решение за закупуване на нови бойни самолети за швейцарската армия.
Общонационалният референдум е една от основните и най-разпространени форми на гражданско участие в законодателния процес. Той се провежда на територията на цялата страна. Общонационален референдум предвиждат законодателствата на повечето от развити европейски държави. Предмет на този вид референдум могат да бъдат въпроси от общодържавно значение като например:
• приемане на нова конституция (Германия, Австрия и Швейцария);
• промяна в конституцията (Испания, Швейцария, Австрия);
• ратифицирането на международен договор, който влияе върху функционирането на държавните институции (Франция);
• промяна в организацията на публичните власти (Франция);
• ратифициране на международен договор за присъединяване към организации за колективна сигурност или към супранационални общности (т.е обединение на държави или федерално държ. устройство) (Швейцария);
• приемане или изменение на закони (Швейцария, Австрия) и др. Още тук.
Цар ли е царят? Кой има нужда от него за втори път точно сега и защо?
"Едно е сигурно: споменаването на цар Симеон ІІ в литургичната ектения като “христолюбив цар на българите” наред с “правителствующия Синклит”, прието от Синода на Българската православна Църква, е напълно нелепо. То представлява исторически и юридически кич, а уврежда и самата същност на литургията за вярващите, защото по време на служба трябва да се произнасят само безспорно точни формули. Така че царят е цар, но не “на българите“. Не и докато я има сегашната Република, на която той се явява гражданин." Продължението тук.
На кого дължи светът толкова пари?
Повечето от парите у нас са създадени от банките, когато те дават заеми. Единственият начин да има допълнителни пари в икономиката е да се вземат назаем от банките, оставяйки всичко в капана под планината от личен дълг и ипотеки.
Проблемът:
1. Банките създават нови пари, когато хората влизат в дългове.
Когато се вземе заем се създават нови пари. Тъй като хората заемат повече, повече пари се вливат в икономиката. Цялото допълнително харчене на тези новосъздадени парични средства оставят хората с впечатлението, че икономиката се развива добре, което ги насърчава да се заемат още повече. Както дълга върви нагоре, така и сумата на парите също се увеличава.
2. За всеки лев в обращение, има един лев дълг.
Тъй като банките създават парите, когато хората вземат назаем, за всеки лев от парите в икономиката ще има един лев дълг. Ако имате 100 лева в банковата си сметка, някой друг трябва да бъде натоварен със 100 лева в дългове. В цялата икономика ще има толкова дългове, колкото са парите.
3. Ако искаме повече пари в икономиката, ние трябва да задлъжнеем още повече.
Ако имаме нужда да увеличим парите в икономиката - например, по време на рецесия - тогава ние трябва да задлъжнеем още към банките. Ето защо правителството отчаяно иска от банките да кредитират отново: ако банките започнат да раздават повече заеми, те ще създадат повече нови пари в процеса, и хората, които ги вземат на заем ще изхарчат тази нови пари в икономиката.
Но ако финансовата криза е причинена от хора, които имат твърде много дългове, как може решението да е хората да поемат още дългове?
4. Ако се опитаме да изплатим дълговете, тогава парите ще изчезнат.
Когато изплащате дълговете си, парите, които напускат банковата ви сметка не отиват при някой друг - те просто изчезват. Това е така, защото погасяването на заема просто е обратния процес на създаването на парите: банките създават парите, когато се правят нови заеми и ефективно "унищожават" парите, когато се изплащат заемите.
Така че, когато много хора се опитват да платят дълговете си по едно и също време, парите изчезват от икономиката. Като резултат от това имаме забавяне, с по-малко пари и по-малко ново харчене от заеми. Когато това се случи, то е като източване на маслото от двигателя на колата: много скоро, всичко спира да работи.
Това означава, че е почти невъзможно да се намалят дълговете ни без да се причинява рецесия. И вие лично можете да изплатите дълговете си само с помощта на парите, които са създадени, когато някой друг влезе в дълг. Това създава капан на дълга, в който с течение на времето нивото на лична задлъжнялост в икономиката трябва да продължи да се увеличава.
Има едно единствено решение за прекъсването на този дългогодишен омагьосан кръг. Създаване на пари от държавата и инвестирането им директно в гражданите без посредничеството на банките и без да се влиза в дълг. Следете за решенията тук.
По-високи пенсии, ама друг път.
Докторите убиват поединично, а икономистите и финансистите са масови убийци чрез политиката на държавите...
Как стожерите на статуквото предлагат да създадем доходи за издръжката на децата, пенсионерите и съкратените от работа на пазара на труда?! Единственото хуманно и пазарно решение е Базов доход за всички - хората имат човешки права и смисълът от съществуването на държавите е в тяхното реално гарантиране, а човешки права без Базов доход за всички са чиста измама. От друга страна, единствената форма на свободен пазар това е Базовият доход за всички. Да чуем сега "експертите"-философи!
Цар и генерал... и синод.
"Пролетта пукна и Синодът на Българската православна църква взе решение да се поменава Царя в богослужението. Не задължително, но препоръчително. Няма нищо лошо в това, но защо точно сега го реши Синодът? Царят съществува на политическата сцена, откакто е мипоромазан (или не е миропомазан – че висшите духовници и в това не са единодушни). А възможността пък да бъде споменаван в богослужението, без държавната репресия да се стовари върху църквата, съществува през последните повече от 25 години. Тогава защо така изведнъж… го споменахме? Злите езици назовават най-различни причини – външнополитически, вътрешнополитически, църковнополитически. Но аз предпочитам да мисля, че е от любов. Сърцето си има доводи, които разумът не познава, както е казал Паскал." Още тук.
Обяснението на проф.Янакиев заслужава да се види: http://bnt.bg/part-of-show/bpts-za-simeon-sakskoburgotski-i-da-rzhavnostta