Автор Лидия Делирадева
Те няма никога да се върнат в България.
Защото тук се връщат само неуспелите и пенсионираните. Първите, за да се отдадат на примирението да бъдат бедни и хленчещи или да въртят безнаказано далавери, а вторите, за да харчат западните си пенсии в евтината ни родина.
Но ги е стиснала за гърлото. Болката за България. Носталгията. Онази непримирима любов, която не се е съсирила във вените и циркулира като безкраен сън, като сгъстено неспокойство, дето не ти дава да се пренаредиш и да забравиш.
Кафенето се намира на крайбрежна улица на Цюрихското езеро. Подредено, с изпипана обикновеност, която ти дава усещане за уют, но не и притеснението от прекалена полираност. Може да седиш с чаша горещо ароматно кафе с часове и да се отпускаш в гледката. Сметаната към кафето е безплатна. И не е растителния боклук, който познаваме в пластмасовите капсули от българските кафенета. Сервират я в малки порцеланови канички. Ей така, за да ти доставят удоволствие.
Тя е психолог и работи с деца от много години. Спокоен и позитивен човек, който посреща предизвикателствата с мъдрост и доброта. Съпругът й е фермер. Разказва ми колко проблеми имал заради тристепенния контрол на млякото и как проверка установила, че преди три години е предал мляко с някаква бактерия, заради която цяла партида е изтеглена от пазара, а сега му се налага да плати огромна глоба, въпреки че вече всичко е наред. Пита ме дали така е и в България, дали контролът е толкова строг и дали имаме комисии, които разследват такива случаи.
О, да, имаме, Маркус. В България сме пълни с комисии – имаме комисии за разследване на всяка комисия и съответно комисии за контрол на разследващите комисии. И така - безчет. Ние сме страната на комисиите за всичко. По цял ден контролираме.
Маркус е възхитен. Убедих го, че в България не може да проникне или да възникне нито една опасна бактерия.
Тя е икономист. Работи в голяма фирма и отглежда на терасата си български домати, пораснали от български семенца. Розови. Малката тераска на малкия й апартамент е побрала късче България.
- Но не стават като нашите, - споделя тя. – Хилави са, липсва им слънце.
Нашето слънце го няма никъде – босоногото, щедрото, - което дава сила на земята и вкус на живота, а на човеците – жажда за лято.
Тя и Курт били наскоро в България. За кратко. За да почувства Курт нейната родина. Завела го до Беглик Таш и Курт онемял. Било след шест часа вечерта, когато селфитата са си обрали крушите. Селфи с мегалит, селфи до мегалит, селфи върху мегалит…
Мегалитите се отморявали след навалицата.
Изчакали, за да погледат заника. Той плавно се извивал по снагите на камъните, облизвал гънките им, оранжевите лъчи пролазвали в процепите като огнени змии и след миг изчезвали.
Попитах Курт какво мисли за Беглик Таш, а той смутено ми обясни, че в немския език не намирал думи, с които да назове онова изживяване.
- Вие сте богати, много богати! – казва накрая.
Разбира се, Курт. Ех, този беден немски език и тази богата наша родина…
Тя е доктор по право. Владее пет чужди езика, но учи децата си на български и всеки път, когато дойде до България, полага усилия, сред рафтовете с чалга и всякакви боклуци, да намери български детски песнички, за да ги запомнят децата им.
Преди с мъжа й идвали да почиват по нашето Черноморие, но в последните години разочарованията натежали и те решили да почиват по други морета и други земи.
Питам трите българки какво мислят за българските политици.
Простаци били. Предимно цървули. Без обноски, без поглед, без мяра. Нагли и алчни.
Със 100 диоптъра дебелоочие.
Разделяме се и си тръгвам с усещането, че по-добрата част от нас е останала в тази далечна втора родина, а аз всеки път се връщам във второкачествения и евтин бордей, понесла куфар със спомени и щрихи от истинската, прекрасна и просперираща България.
Те няма никога да се върнат тук. Защото в зоната на лешоядите хората посърват като слънчогледи оставени в тъмнина.
На летището ме връхлита група отракани таксиметрови тарикати, на чиито обрасли вратове е изписано „Булгар, булгар!”
Вилкомен и край на приказката.
