от Игнасио Рамоне
В РАМКИТЕ на икономическата глобализация демократичната система се сблъсква с един парадокс – гражданите престават да се интересуват от политиката, както показва броят на негласувалите. От друга страна, същите тези граждани искат да контролират по-добре действията на държавата и да участват в проектите, които ги засягат пряко. Как да се съгласуват двете тенденции?
За първи път на планетата съществуват толкова демократични системи и демократични редувания на правителства. Преди 40 години, по време на прехода в Испания, имаше около 30 демократични държави. Днес според ООН те са 85, макар и в различна степен на консолидация. Т.е. демократичната система на управление има най-висока легитимност в глобализирания свят. Никога обаче не сме били толкова недоволни от демокрацията. Признаците на това недоволство стават все по-явни. Броят на негласувалите се увеличава непрекъснато. Според анкета на „Галъп интернейшънал“, проведена в 60 „демократични страни“, само един на десет души смята, че „правителството се подчинява на волята на народа“.
В много демократични страни се забелязва възраждане или възникване на партии с антипарламентарна традиция, главно популистки и крайно десни. Страни с неоспорима демократична традиция, като Швейцария, Дания, Финландия, днес се управляват от партии на крайната десница (или с тяхна подкрепа), които поставят под въпрос легитимността на днешната демокрацията. Също така много обикновени граждани, ударени безмилостно от кризата, не приемат подчинението на демократичната система на новата финансова и медийна мегавласт. С други думи, начинът, по който функционира днес демокрацията, се отрича. Изчезва доверието в политиците и партиите. Представителната демокрация изглежда неспособна да отговори на новите политически реалности. Голяма част от населението вече не се задоволява с това да гласува през определен брой години, а иска да участва в решенията.
При това положение става все по-трудно да се провеждат реформи или да се взимат политически решения с по-широк обхват. Интересите на могъщи лобита и групи, медийните кампании и също така защитата на легитимни права на определени слоеве от населението затрудняват промените. Политиката вече не смее да се докосне до някои теми, и ако го прави, трябва понякога да преодолява силна съпротива или да отстъпи.
Мнозинството от гражданите са убедени, че демокрацията е най-добрата форма на управление. От друга страна обаче, същото това мнозинство няма доверие на политиците и партиите. Да си припомним какво казваше големият писател Жозе Сарамаго: „Вярно е, че можем да гласуваме. Вярно е, че можем чрез тази частичка суверенитет, който ни дават като граждани, да изберем, обикновено чрез някоя партия, наши представители в парламента. Вярно е също, че тези представители и разните политически комбинации, наложени от необходимостта да има парламентарно мнозинство, позволяват винаги да се състави едно правителство. Всичко това е вярно, но е вярно също, че възможността за демократични действия започва и свършва с това. Избирателите могат да свалят едно правителство, което не им харесва, и да го заменят с друго, но гласовете им никога не са имали, нямат и няма да имат някакъв видим ефект върху истинските сили, които управляват света, страната и самите тях. Говоря очевидно за нарастващата икономическа власт на многонационалните компании, които въобще не се интересуват от общото благо, към което по принцип се стреми демокрацията“.
Накратко, изправени сме пред драматичен парадокс – никога преди не е имало толкова демокрация, но и толкова недоверие и отрицание на представителната демокрация. Сред причините за това отричане на този вид демокрация можем да посочим следните: 1. Прекаленото неравенство, богатите стават все по-богати, а бедните – все по-бедни. 2. Кризата на държавата и на обществените отношения, атакувани от неолибералните теории, които проповядват „минимална държавност“. 3. Липсата на солидна демократична култура. 4. Лошото влияние на корупцията в политическите среди. 5. Затрудненото общуване между партиите и гражданското общество. 6. Подчиненост на политиката по отношение на фактическата власт – медийна, икономическа, финансова. 7. Подчиненост на правителствата спрямо решенията на наднационални, недемократични организации, като Европейската централна банка, Г-20, Международния валутен фонд, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Световната търговска организация и т.н. 8. Разрастване на сблъсъците между гражданското общество и правителствата. 9. Дискриминация и отхвърляне на някои категории хора по социален и полов признак – имигранти, хомосексуалисти, хора без документи, жени, цигани, мюсюлмани и т.н. 10. Идеологическо господство на медийни групировки, които поемат ролята на опозиция, но в защита не на гражданите, а на собствените си интереси.
В много страни макроикономическото развитие не означава, че животът на хората със скромни доходи се подобрява, а това създава социално недоволство. Съществуват обезпокоителни данни. Според изследване, проведено от Програмата на ООН за развитие (ПРООН), 45% от латиноамериканците предпочитат да живеят в диктатура, която им гарантира работа и достатъчно средства за нормален живот, отколкото в една демокрация, която не ги извежда от мизерията...
Това означава, че голяма част от предизвикателствата произхождат от бедността и неравенството. Така навлизаме в ядрото на модерната демократическа мисъл. Жан-Жак Русо казваше в „Общественият договор“, че „социалната държава е за предпочитане, когато всички притежават по нещо и никой няма прекалено много“.
От друга страна, в рамките на неолибералната глобализация държавата губи регулиращата си функция спрямо пазара, който от своя страна вече не е национален. Многонационалните компании и финансовите пазари не се нуждаят вече от държавата като опора. Характерно е днес отстъплението на държавата. Ерата на националните държави и най-вече ерата на демократичната държава достигна върха си с появата на политически реалности от рода на масовите партии, масовата култура и колективното убеждение, че хората престават да бъдат поданици, на които се заповядва, а се превръщат в граждани, които трябва да бъдат убедени.
Днес националната държава отстъпва част от властта си на наднационални институции, като Европейския съюз например, и също така на местни инстанции, като автономните области в Испания. Така е, защото глобализацията и децентрализацията настъпват в световен мащаб като два успоредни процеса. Глобализацията се връща към най-слабо изразената демокрация, тъй като все по-малко стават важните решения, вземани от националните държави. „Действително съществуващата демокрация“ претърпява по този начин серия превъплъщения, които я поставят много далеч от трите основополагащи модела: британската парламентарна реформа от 1689 г., Американската революция от 1776 г. и Френската революция от 1789 г. Избирателите престават да бъдат граждани, които следва да бъдат убедени, и се превръщат в потребители, които трябва да бъдат прелъстени. В тази културна панорама упражняването на представителната демокрация престава да бъде дейност, изпълнена със смисъл, и се превръща в очите на гражданите в зрелище, устройвано от една чужда „каста“, в което те не участват реално.
Така се получава една двойна трансформация. От една страна, глобализацията намалява тежестта на националната Държава и значението на демократичния политически живот. От друга, културната трансформация, която води към една „видео-телевизионна политика“, прояжда връзките между гражданите и обществения живот.
Можем да кажем, че се намираме в ситуация, в която изковаваните в продължение на два века инструменти на демокрацията вече не са ефикасни. И макар да изглежда, че демокрацията е победила в световен мащаб, по-скоро наблюдаваме залеза на успехите ѝ, защото преобладава ясно изразено изключване на по-голямата част от населението от процеса на взимане на решения по държавните дела. Така общото съгласие, консенсусът, се свежда до „кастата“, до някои малцинства, които не са представителни за многообразието на интересите в едно общество.
Стигна се до необходимостта от „пряка демокрация“ и гражданско участие в публичните дела. Те могат да се разглеждат като двете лица на демокрацията с участието на народа („демокрация на участието“). Нейната главна изява е „гражданското участие“, индивидуално и колективно, в процеса на взимане на решенията и контрола над обществените дела.
Гражданското общество и някои социални движения виждат в партиите основната причина за неприязънта към демокрацията. Това обаче е безплодно разискване. Няма демокрация без партии, злините вътре в партиите са донякъде същите, които вредят и на други обществени сектори. Партиите обаче трябва да приемат, че сами по себе си не са достатъчни, за да се реализира демокрацията. Те следва да възстановят своята легитимност чрез прозрачност и вътрешна демокрация. Да приемат, че хората вече не се задоволяват с това да пускат по една бюлетина на всеки 4-5 години. И не са съгласни ролята им в публичните дискусии да се свежда единствено до гласуването.
Конституциите на Венецуела от 1999 г., на Еквадор от 2008 г. и на Боливия от 2009 г. са сред най-прогресивните в света по този въпрос. Те говорят за демокрация с участието на народа, а не за представителна демокрация. Защото възнамеряват да демократизират демокрацията. Общо взето, има съгласие, че представителната демокрация трябва да се запази, но ясно се вижда необходимостта да се засилят в нея механизмите на народното участието, за да се преодолее разривът между политиката и гражданите.
Да припомним, че механизмите на пряката демокрация, като народната законодателна инициатива и допитването до народа чрез референдум или плебисцит, не подкопават представителната демокрация. Доказва го фактът, че тези механизми съществуват, например, в Швейцария, Италия, САЩ и все по-често в Европейския съюз. Само във Венецуела съществува процедура, при която чрез национално допитване може да се отнеме мандатът дори на президента на републиката. Венецуела е единствената страна в света, в която се проведе референдум за отнемане на президентския мандат, и вотът беше спечелен от Уго Чавес. На местно ниво – за регионални и общински органи, тази процедура съществува и в други латиноамерикански страни, като Аржентина, Колумбия, Еквадор, Боливия, Перу и т.н. И накрая трябва да е ясно, че нашите демокрации се нуждаят от нов социален и конституционен договор, за да бъде изградена една не само изборна, а гражданска демокрация, в която да няма отхвърлени от обществото хора. Моделът на представителната демокрация не се справя освен това и с актуални проблеми като околната среда, опасностите за биологичното многообразие, затоплянето на климата, безработицата, застаряването на населението в Европа, масовото шпиониране, миграциите и бедността в света.
Дори ако допуснем, че демокрацията продължава да бъде моделът, който най-добре стимулира разискванията и диалога като средства за решаване на социалните конфликти, трябва все пак да подчертаем, че представителната система не позволява реално и ефикасно участие на гражданите. Явно е, че в дългосрочна перспектива защитата на общите блага е възможна само заедно със социалните и гражданските движения, а не против тях. Затова именно трябва спешно да се демократизира демокрацията.
LE MONDE DIPLOMATIQUE – испанско издание
- Превод Венко Кънев
