Обещах да ви разкажа... Това не е страшна приказка. Това е истинска история.
Виждали ли сте как чужденец, който никога не е стъпвал в България, плаче за нея без глас, а сълзите му капят в чинийката с швейцарско сирене?
Аз видях. Винаги съм описвала България с най-красиви думи, с много обич. Този път направих едно друго представяне - съпоставка между България, която виждаме всеки ден, и онази, другата, за която копнеем, която изгубихме, която не можахме да съградим.
Представих България чрез седемте смъртни гряха. Чужденците, които ме слушаха, бяха от най-различни държави - Полша, Швеция, Лихтенщайн, Швейцария, Франция, Италия, Мексико.
Първо им показах алчността.
Снимки на красиви български плажове, със златист пясък, недокоснати дюни и стъпки на влюбени, оставили пясъчните си следи, за да ги погали и съхрани морето. Залези от земния рай, полюшващи се на вълните последни слънчеви лъчи, неизречени думи, тиха китара и миди, изпечени на ламарина.
После снимките се смениха и хората видяха разрушените дюни, гъсто построени хотели по плажовете, дувари до небето и едно измъчено и уморено от агресията море, което се опитваше да събере лъчите на заника, но не му достигаше пространство, за да протегне вълните си...
След това им показах гнева.
Снимките на български села, с подредени и чисти дворове, с кипящ живот, с училища, пълни с деца, стада по тучни пасища, извори с жива вода, занаятчии и земеделци, пълни шепи с лято, плодове и мед, се смениха с картини на обезлюдени села, порутени къщи, изоставени градини, буренясали ниви, старци, останали сам-сами на прага на последната оцеляла къща, цигански гета, цели улици, превърнати в сметища, детски площадки, обрасли с тръни, затлачени от боклуци речни корита, изсечени гори, пребити на улицата, пред очите на деца, животни...
Разказах им, че гневът срещу разрухата и беззаконието е прогонил хората от България. Гневът е грях. Простено ли е да избягаш.., не съм съдник, а само свидетел.
След това им показах леността, чревоугодието и надменността.
Не ми беше трудно.
Първо им показах дядо Добри и им разказах за това какво прави всеки ден, въпреки многото си лета. После достатъчно бе да покажа парламента и лицата на депутатите, дремещи по време на заседание. Много лица - подпухнали, бездуховни, оядени, гримирани, за да не си личи отегчението, лапащи на депутатски трапези и банкети, къщи като дворци на кметове и управници.
После им разказах за Ботев, Левски, Раковски, за хъшовете, за Паисий. Показах портретите им, закачени в кабинети, зад лицата на онези, подпухналите. Гротеска.
След това им показах завистта. Разказах им вица за казана с българи в ада, който, единствен по рода си казан, няма нужда да бъде охраняван, защото, ако някой се опита да изпълзи, другите го дърпат обратно надолу.
Накрая им показах похотта. Проститутки по магистралите, трафика на млади българки за бели робини, майки, търгуващи с децата си, докато те са още в утробата им, циганки, които раждат на 11 и 12 години, а след това разчитат на държавата да ги издържа, но продължават да се плодят.
Когато екранът изгасна, никой не проговори. В стаята беше се настанила мъртва тишина. Тогава видях, че жената от Лихтенщайн плаче, а сълзите й капят в чинийката.
Единствено италианецът, с пресипнал от покруса глас, попита: „Но защо, защо направихте това..?”.
Нямах отговор. Не, имах. Но нямаше да повярват... Успях да кажа само няколко думи на Екзюпери: „Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са само малки светлинки”.
Автор: Лидия Делирадева
